Публикации

Условното осъждане е класически институт на наказателното право, въведен в България през 1904 г. Понастоящем той се прилага по отношение на около 16 хиляди лица годишно, което е приблизително 50% от всички осъдени лица. Въпреки дългата му история и широкото му прилагане по наказателни дела, до момента в българската правна литература липсва задълбочено монографично изследване по въпроса.

Книгата съдържа четири глави, в които пълно и всестранно са разгледани проблемите на условното осъждане по българското наказателно право. Първата глава съдържа историко-правно изследване на разглеждания институт и изяснява неговата правна същност. В следващата втора глава последователно са анализирани предпоставките за прилагане на условното осъждане. Тяхното изясняване цели увеличаване на ефективността на института чрез улесняване на неговото законосъобразно прилагане. В глава трета се въвежда понятието „режим на условно осъждане“ и се изяснява неговото съдържание и продължителност. Отделено е специално внимание на правните последици от неговото спазване/неспазване. Последната, четвърта глава на книгата разглежда европейската перспектива пред условното осъждане. Тя е посветена на развитието на взаимното признаване на решения за надзор на условно осъждане в международните актове и в правото на ЕС. Във връзка с това се разглеждат конкретните въпроси на производството по признаване и изпълнение на решения за пробационни мерки, постановени в държава–членка на ЕС, както и на производството по изпращане на такива решения по българското законодателство.

Трудът би бил полезен на изследователите в областта на наказателното право, студентите по право, както и на всички, които в практиката по наказателни дела имат досег с условното осъждане.